Учителят е като детето – вдъхновява с усмивка и … една калинка :)

В стаята, в парка, в залата или на поляната – навсякъде около нея е пълно с деца, но като в един кошер с пчелички, всеки си знае мястото и “безграничната” граница / приятно ти е да я спазваш и даже не я усещаш, но тя е полезна за теб/. Интересно – едно от значенията на името й Девора е “пчелица-сладкодумница” – от ония, жужащите, които дават мед :).

Девора, как разбра, че твоето призвание е вдъхновението?

От шестнадесетгодишна възраст имах възможността да преоткрия детския свят – преподавах танци на деца на възраст от седем до петнадесет години и водех вокална група “Щастливи деца”.  Още на първия урок разбрах, че това, което им давам, не са просто знания и умения, свързани с танцовото и музикалното изкуство, които аз също тепърва откривах. Те гледаха на мен като на пример и аз реших да обърна внимание именно на това – да направя всичко възможно да бъда емоционално заредена. Усещах как те ме обгръщаха с внимание и имаха такава нужда да се докоснат до моя свят – моите разбирания за обикновените неща в живота. В почивките, които имахме, оставах заобиколена от тях и стотици въпроси, които ми задаваха, на които нямах право да не дам отговор. А това ме провокира пък аз да търся отговорите, защото разбирах, че от мен биха ги чули по-добре.  Въпросът обаче не беше просто да дам отговори, а да ги доведа до отговорите. После трябваше да проследя какво се случва като ги получат, защото всеки живееше във своя собствен свят. Това ме накара да започна да ги провокирам, идвайки да танцуват и да пеят, да разкриват своите мотиви, мисли, терзания от изминалия ден. Искреността беше основно качество, което исках да ги науча в този момент.

– Разбираме ли наистина какво е значението на изкуството в живота на детето или то е само една форма на забавление и запълване на свободното време?

Ежедневието на всички ни е толкова динамично, че танците и музиката изглеждат някак недостатъчно радостни – родителите бързат да свършим тренировката или репетицията и да отидат децата да пишат домашни или да се затворят пред мониторите! А те учат най-ценните уроци в живота си докато творят – да се вслушват в другия, да бъдат търпеливи, да са дисциплинирани и отговорни, да споделят, да насърчават, да умеят да изслушват, да изчакват, да търсят правилния момент, изказ, да се радват на успехите на човека до себе си, да бъдат открити, да ценят времето и толкова много неща, които изграждат характер и подкрепят таланта… Има и родители обаче, които водят децата си без да пропуснат урок и настояват те да продължат дори, когато им у трудно. Така се виждат резултати – когато продължиш да упражниш постоянството. Иначе всяко увлечение е временно и не дава никакви резултати. После лесно казваме” “Детето няма талант”. А е трябвало още малко насърчение от страна на родителя и този талант да бъде разкрит…

Задавам си въпроса:”Как може да направя така, че изкуството  да успее да разкрие онзи пълен потенциал, който е заложен категорично във всяко дете?”

Трябва да им помогна да открият своя “извор на вдъхновение”.

И как им помогаш да открият своя “извор на вдъхновение”? 🙂

Започваме с кратки задачи, които им поставям на всяко наше събиране като например: “Какво добро видяхте?” или “Какво добро направихте днес?”. Да успееш да провокираш надпревара в “правенето на добро” е изключително забавно, защото виждаш как едни уморени и оттегчени деца се събуждат и стават деятелни изпълнители и изобретатели.

Това може обаче да не се случи.
Мога просто да преподавам урока си и така “до следващия път” – всеки, който откъде е.
Боря се буквално за всяко дете, защото зная какво ще изпусне, ако престане да бъде част от групата.
Много е важно учителят да знае какво има и какво дава. Да е уверен кой е като личност. Мога ли аз да бъда “извор на вдъхновение” за някой или съм достатъчно забързан и оттегчен и просто трябва да си свърша работните задължения?

Това е един “ключ” за всеки учител. Знаем ли, осъзнаваме ли какво им даваме и какво имаме?
Да осъзнавам коя съм ме прави не горда, а напротив – смирена (тази дума звучи странно в днешно време!”) – смирена, защото сама не мога да се справя, но мога да потърся и получа мъдрост, за да бъда максимално полезна в това, което съм си набелязала да променя, издигна, съхраня в децата.

Oчевидно става въпрос всеки да осъзнае какъв “извор” може да бъде?

Да, учителят няма как да иска да вдъхне живот на някого, ако не осъзнава какво може и по какъв начин да даде, да предаде.

Това разбиране за собствената ми стойност и мироглед още от ранна възраст, когато застанах пред деца, осъзнаването на нещата, които носех в себе си като характер, (който тепърва се оформяше, разбира се!), страстта ми към танците и музиката като средство за предаване на радост, послание, възможност за пълноценни взаимоотношения и т.н., ме караше да бъда верен настойник на това, което имах и което бях научила и разбрала до този момент.

А да си верен настойник се изисква усилие, посвещение, безотказност – плаща се цена.
Ако осъзнаваш своята стойност, ти ще може да платиш и цената, която заплащаш със своите усилия, време, опит и талант, посвещение.

Вече осем години заставаш пред деца. Защо?

Музиката винаги се е вплитала в моето израстване – винаги съм я възприемала не само като лична наслада, но и като инструмент за предаване на настроения, послания, ценности. Всъщност, толкова ме вдъхновява идеята “всеки път да бъде различно” като застана пред децата в “ролята” на учител, че не мога да спра “извора” в себе си за нови неща и подходи към тях. Идеите ми дават самите деца. Защото един зададен въпрос върху една дума, може да се превърне в песен и танц и думата да остане ясна и запечатана за цял живот. Няма как да “потапяме децата в изкуство”, ако не преоткриваме паралелно техния вътрешен свят и не ги водим през него. И тогава осъзнаваме, че те ни водят към нашето израстване. Учителите са те, ние – ученици.

Казват, че днес взаимоотношенията учител-ученици са нарушени, а “преди” не е било така…

Взаимодействието между учител и ученик е основна задача, свързана с развитието и резултати, които искаме да видим. Общуването с учителя може да провокира по-голяма активност от страна на ученика и да донесе по-висока лична удовлетвореност, ще се разкрият нови възможности за разширяване и обогатяване на индивидуалния опит. Ако ученикът не разбере какво е да се развива, то той ще загуби много време и енергия в следване на чужд опит, без да е развил свой личен. А това означава, че той просто ще изпълнява функцията на участник в проект, дори може накрая да бъде в по-добра форма, но няма да разбере нищо от този  проект и от тази форма.

Учителят изгражда ученика, проправя вътрешни връзки, организира неговото вътрешно и външно пространство, а не просто преподава отделни упражнения и “налива” знания. Има различни етапи на това взаимодействие:

  1. Учителят подпомога
  2. Учителят онагледява
  3. Учителят направлява
  4. Учителят води до разбиране и вътрешно убеждение.

Но… учителите трябва да намират “калинки-малинки” – онзи извор на вдъхновение, който е специфичен за всеки ден, всяка ситуация, всяко дете. Учителите трябна да умеят да бъдат деца 🙂

Не е ли достатъчно просто урокът да бъде предаден, отчетът направен и децата изпратени здрави у дома?

 

Взаимодействието, което трябва да е между учител и ученик, може да се прояви в различните училищни и следучилищни среди на общуване, дори в семейния кръг на ученика. Аз искам да зная какво се случва с децата и в семейството и да участвам в техните радости и житейски вълнения. При такова взаимодействие учителят има пълната възможност да се наслади на плода на собствените си усилия и да бъде до детето. Това е пълноценно взаимоотношение, а не отбиване на време и свършване на някаква платена работа. Детето от своя страна расте с идеята, че подкрепата е “на една ръка разстояние” и това ще изгради в него чувство на увереност.

В края на деня може да си уморен, но няма да си оттегчен. Може би това е ключът на вдъхновението – пълноценното взаимоотношение, което не трябва да пренебрегваме.

И една калинка е достатъчна 🙂


Девора е завършила Музикалното училище „Любомир Пипков“ в класа на Кохар Андонян – клас арфа. Завършила е майсторски класове при Лизета Росси (Италия) и Сузана Клинчарова (Париж). Нейната богата концертна програма – индивидуално, с музикални формации, оркестри и участие в благотворитилни прояви, я правят музикант с богат опит, въпреки младата си възраст. Девора работи върху оркестрови композиции, които разкриват богатството на арфата и носят истинска наслада за слушателя.

Музикалната академия завършва със специалност „Педагогика на обучението по музика“. Изучава също хорово майсторство и дирижиране.

С цялото си отношение към изкуството и това, което то може да направи в живота на хората, Девора е част от екипа на „Дворецът на щастливите хора“ като организатор събития и програми. Вече 8 година Девора преподава хип-хоп танци. Децата й се доверяват и освен да танцуват, те се научават да ценят приятелството и да бъдат самите те приятели. По време на часовете децата споделят и са насърчавани да откриват своята уникалност. Всъщност, те обичат да споделят с нея. 🙂

Девора е автор на няколко социални и културни проекта, които се провеждат години наред.

  • Sofia LIFE  – международна програма по изкуства, в която за седмица преподаватели от различни страни, изявени в областта си, преподават на млади хора различни изкуства
  • Няколко пъти през годината Девора е водещ на детската програма в Софийски затвор в „Ангелската среща“ – една вълнуваща среща на деца и техните бащи, лишени от свобода.
  • Заедно със своя съпруг основава “Споделена трапеза – вечеря за достойните възрастни хора” – екип от доброволци ежеседмично посещават възрастни хора от район “Младост”.
  • Летни еко лагери – една уникална възможност за незабравимо лято за деца от 5-15 години.